„Бог и смирението в една разединена епоха“ – посланието на Гераците към България днес

През 1911 г. Елин Пелин пише „Гераците“ – тиха, но разтърсваща притча за разпада на едно семейство. В началото звучи присъдата на стария Герак: „нямат Бога, нямат смирение в душата си“.
И може би именно в тези думи се крие най-дълбокият философски център на повестта.

Защото разпадането не започва от земята.
То започва от сърцето.

Когато Бог отсъства, егото заема мястото Му

В света на „Гераците“ героите не са безбожници в буквалния смисъл. Те живеят в традиционна, вярваща среда. Но Бог е останал ритуал, не присъствие. Вярата е навик, не вътрешна светлина. А когато Бог се превърне във формалност, на трона на душата сяда егото.

Днес България също живее в парадокс: храмовете са отворени, празниците се почитат, кръстчета висят на огледалата на автомобилите. Но дали смирението живее в нас? Или вярата е останала културна памет, а не нравствена сила?

Смирението не означава слабост.
То означава съзнание за граница.
За това, че не всичко започва и свършва с „мен“.

Старият Герак страда, защото вижда как синовете му са изгубили способността да се откажат от нещо в името на другия. Те не могат да направят крачка назад, за да запазят общото. А без смирение няма прошка. Без прошка няма единство.

В съвременна България често наблюдаваме същата невъзможност за отстъпление. Политическият език е език на победата, не на разбирателството. Общественият дебат е състезание по правота. Всеки е убеден, че държи истината изцяло – и точно затова тя се изплъзва.

Смирението е да признаеш, че не си безгрешен.
Че другият може да има своята истина.
Че общото благо е по-голямо от личната победа.

„Отворил е в душите им бакалница и търгува с доброто и злото.“ Тази метафора е болезнено съвременна. Когато ценностите станат разменна монета, когато съвестта се подчинява на изгода, обществото губи моралния си компас.

Но вярата – истинската, вътрешната – не допуска търговия с добродетелта. Тя не измерва човека по притежанията му, а по способността му да обича и да се жертва. Бог в „Гераците“ не е гръм и наказание. Той е отсъствие – и именно това отсъствие разрушава.

Днес въпросът не е дали България вярва формално.
Въпросът е дали живее така, сякаш има по-висш съд от обществения рейтинг и материалния успех.

„Думите на стареца се задушиха от вълнение.“ Неговото мълчание е вик. Вик за връщане към изгубената нравственост.

Но нашето време има шанс, който героите на Елин Пелин нямат – съзнанието за грешката. Ние можем да видим последиците от разединението. Можем да разберем, че икономическият напредък без духовна основа е крехък. Че общество без смирение е общество на постоянен сблъсък.

Истинската сила на един народ не е в брутния му продукт.
Тя е в способността му да поставя Бога над егото.
Да избира прошката пред гордостта.
Да съхранява „ние“ въпреки изкушението на „аз“.

Може би философският урок на „Гераците“ е прост, но вечен:
без Бог в сърцето свободата се превръща в произвол,
а без смирение – любовта в собственост.

И ако искаме различен финал от този на разпадналото се семейство, трябва да започнем не от законите, а от душите си. Защото държавата е отражение на вътрешния ни свят.

А когато в този свят има Бог и смирение, няма място за „бакалница“. Има място за светлина.

Автор: Иван Стоянов