Иван Стоянов: ,,По-добре е да имаш малка градина от искрени души, отколкото поле, пълно със сенки."

Не всеки, когото искаш в живота си, иска теб в своя. И това е напълно нормално.
Животът ни прилича на пътека, по която срещаме безброй хора. Някои вървят с нас само няколко крачки, други – цели километри. Но не всички са предназначени да останат до края. И макар понякога да ни боли, че някой не отвръща на чувствата ни, тази болка е част от израстването. Тя ни учи да различаваме случайните пътници от истинските.

Колко често сме се опитвали да се задържим в нечие сърце, като държим вратата му отворена със сила? Но сърце, което не иска да бъде дом за нас, никога няма да се превърне в наш такъв, колкото и да настояваме. Подобно на цвете, което не цъфти в чужда почва – колкото и да го поливаш, ако земята го отхвърля, то ще увяхне.

Вместо да се губим в усилия да угодим на хора, които не биха забелязали отсъствието ни, можем да насочим енергията си към онези, които усещат всяка наша стъпка. Към хората, които се радват на смеха ни, но и не се страхуват да останат до нас в тишината. Които не ни искат „по-добри“ или „по-различни“, а ни приемат такива, каквито сме – с всичките ни сенки и светлини.

Животът е кратък, като есенен ден, който се смрачава по-бързо, отколкото искаме. Нямаме време да го пропиляваме в едностранни връзки, които носят само умора. Истинските отношения са като топлина в студена вечер – не изгарят, но и не позволяват да замръзнеш. Те са баланс между даване и получаване, между тишина и думи, между „Аз съм тук за теб“ и „Аз също те чувствам“.

И когато спреш да гониш хората, които не гледат назад, ще забележиш нещо важно – че около теб винаги е имало такива, които вървят редом. Може би са малко, но тяхното присъствие струва повече от всичко.
По-добре е да имаш малка градина от искрени души, отколкото поле, пълно със сенки. Защото сенките си тръгват с първото утро, а истинските хора остават – дори в най-дългата нощ.

Иван Стоянов