Иван Стоянов: Да,България е корумпирана,но ние сме съучастници

Нека спрем с удобната лъжа, че „някой друг“ ни съсипва държавата.
Истината е по-болезнена: системата не оцелява въпреки нас. Тя оцелява чрез нас.

Всеки път, когато казваме „няма смисъл“, ние подписваме празен чек.
Всеки път, когато приемаме „нашият човек“ да прескочи правилата, ние узаконяваме беззаконието.
Всеки път, когато мълчим, защото „не ме засяга“, ние ставаме част от механизма.

Корупцията не е извън обществото. Тя е култура на компромиса.

Националният ни спорт е оправданието

Обичаме да обвиняваме политиците. И често има защо. Но нека бъдем честни — те не падат от небето. Те излизат от същите училища, същите семейства, същите квартали.

Възпитаваме децата си да бъдат „оправни“.
Казваме им да не бъдат наивни.
Учиме ги как да заобикалят, не как да отстояват.

После се възмущаваме, че системата е заобиколена.

Искаме честност, но се присмиваме на почтените.
Искаме правила, но търсим вратички.
Искаме справедливост, но само ако е в наша полза.

Това не е политическа криза. Морална е.

„Всички са маскари“ любимото ми алиби.

Тази фраза е националният ни анестетик. Тя ни освобождава от отговорност. Ако всички са еднакви, значи няма смисъл да избираме. Ако всички крадат, значи и ние можем да „се оправим“.

Но „всички са маскари“ не е анализ.
Това е капитулация, облечена в цинизъм.

Цинизмът е удобен. Той не изисква действие. Само коментар.

Младите не са поколение без ценности. Те са поколение без търпение.

И знаете ли какво? Прави са.

Те не искат да чакат десетилетия за нормалност. Не искат да свикват с абсурда. Не искат да се научат да „трайкат“. Те искат функционираща държава. Не велика. Просто нормална.

Когато не я намират, си тръгват.

И всеки път, когато кажем „който иска — да заминава“, ние признаваме, че сме приели посредствеността за таван.

Най-големият ни проблем? Ниската летва.

В България сме шампиони по адаптация. Свикваме с ниски доходи, с бавни институции, с шумни скандали без последствия. Летвата пада, а ние я прескачаме наведени.

Но народ, който постоянно се навежда, забравя как да се изправя.

Не ни липсва интелект.
Не ни липсва талант.
Липсва ни нетърпимост към посредствеността.

Провокацията, която ще ви заболи.

Може би не сме жертва на системата.
Може би сме нейният буфер.

Докато приемаме малките лъжи, ще търпим големите.
Докато избираме удобството пред принципа, ще живеем в компромис.
Докато чакаме „някой да оправи нещата“, ще гледаме как те се влошават.

Държавата не е телевизионно предаване. Не можем само да коментираме като страничен наблюдател. Или участваме, или приемаме резултата.

Истинският въпрос е.

Готови ли сме да платим цената на промяната?

Защото тя има цена.
Цена на конфронтация.
Цена на гражданска активност.
Цена на отказ от „връзки“.
Цена на това да бъдеш неудобен.

По-лесно е да мърмориш.
По-трудно е да настояваш.

България няма да се срине утре.
Тя просто може да остане завинаги „почти“.

Почти европейска.
Почти справедлива.
Почти функционираща.

А „почти“ е най-коварната форма на провал — достатъчно добра, за да не се бунтуваш, но твърде лоша, за да просперираш.

Време е да изберем:
Ще бъдем ли поколението, което окончателно се примири?
Или това, което най-накрая каза „стига“ — и го доказа с действия, не със статуси?

Истината е проста и неудобна:
България ще бъде толкова смела, колкото сме ние.
Запомнете това от мен!

Автор: Иван Стоянов