Притча за Камъкът и Сълзите

В едно малко селце, сгушено между хълмовете, живееше стар каменоделец на име Йордан. Той бе изваял много кръстове за местната църква и гробища, но никога не бе усещал дълбочината на болката, която изобразяваше.
На Велики петък, Йордан отиде на хълма край селото, където самотен и груб камък стърчеше към небето. Той реши да извае от него изображение на страданието на Христос. Дълго работи Йордан, с длето и чук, влагайки цялата си сила и умение. Камъкът упорито се съпротивляваше, сякаш не искаше да приеме формата на мъка.
След много часове на труд, под палещото слънце, Йордан се отчая. Ръцете му трепереха, а гърлото му пресъхна. Той седна до камъка, чувствайки се малък и безсилен пред тази огромна задача.
Тогава, стара жена от селото, която често носеше вода на работниците, се приближи до него. Тя видя умората и разочарованието в очите му и тихо попита: "Трудно ли е, Йордане?"
Той въздъхна тежко: "Камъкът е твърд, бабо. Не иска да приеме болката, която се опитвам да му предам."
Старицата се усмихна тъжно и посочи към сълзите, които бавно се стичаха по набразденото лице на Йордан. "Виждаш ли тези сълзи, Йордане? Те не са твърди. Те текат свободно и носят в себе си истинска болка. Може би, за да изваеш истинско страдание, трябва не само да удряш камъка, но и да го напоиш със сълзите на сърцето си."
Йордан се замисли над думите ѝ. Той осъзна, че досега е работил само с ръцете си, но не и със душата си. Той отново взе длетото, но този път всяко негово движение беше съпроводено с тиха молитва и спомен за жертвата на Христос. Той си представи мъките на Спасителя, любовта Му към човечеството и болката на Неговата майка.
И чудото се случи. Камъкът сякаш започна да омеква под докосването му. Всяка вдлъбнатина, всяка линия придобиваше смисъл и изразяваше дълбочината на страданието. До края на деня, Йордан бе изваял не просто камък, а изображение на мъката и любовта, която Велики петък напомняше.
Когато хората от селото видяха неговото творение, те не само се възхитиха на умението му, но и почувстваха болката и смирението, които струяха от камъка. Те разбраха, че истинското съчувствие и разбиране на страданието идват не само от външното наблюдение, а от вътрешното преживяване и съпричастност.
Поуката: За да разберем истинската жертва и болка на Велики петък, не е достатъчно само да си спомняме събитията. Трябва да отворим сърцата си и да позволим на емоциите на състрадание и смирение да ни докоснат. Истинското разбиране идва, когато "напоим камъка" на нашето разбиране със "сълзите" на нашата съпричастност. Само тогава ще можем да усетим истинската дълбочина на този свят ден.